Изпратил :Белослава Людмилова Кръстева , 15г.
Училище: СМГ“Паисий Хилендарски“ , София
Преподавател: Е.Ангелова
В българската традиция гадаене за женитба с различни практики е част от различни празници, но особено важен ритуал се извършва на два празника – на Васильовден ден в Западна България и на Еньовден – в Източна България: напяване на пръстени (китки, паламарки[1]).
Денят на свети Василий Велики – един от тримата отци на вселенската църква, живял през ІV в., се отбелязва на 1 януари. Познат е и с народни названия като Василица, Васильовден, а също така и Сỳрваки, Сурва, Сурòздру. Празникът е свързан с времето на преход между старата и новата година, затова и редица практики имат предпазващо или благопожелателно значение.
Типично за всички краища на България е приготвянето на този ден на новогодишна баница с късмети, която в зависимост от плънката се нарича „зелник“, „булгурник“, „тутманик“. Зелникът съдържа нещо зелено – зеле, праз, лапад или коприва, и това дава името му. Късметите са с дрянови клончета и се наричат на Бога, на всеки член от семейството, на стоката, на лозето, на нивите. В днешно време късметите съдържат различни и доста по-съвременни пожелания, които хората си изсмислят и написват на листчета. Понякога са в стихотворна форма и дори човек може да си купи готови късметчета от магазина или да си „изтегли“ от интернет. По традиция баницата се завърта три пъти и всеки взема парчето, което се пада пред него. Оставят се парчета и за тези членове на семейството, които не присъстват на трапезата, защото са на път или на гурбет. Нарича се едно парче и за Света Богородица.
На този ден се гадае за задомяване на неомъжените момичета. Обичаят се нарича „ладуване”, познат е още като дайлада, топене на пръстените, напяване на пръстени и китки. В него участват само моми. Те пускат в бяло котле пръстените си, украсени с китка и червен конец, като в това време пеят обредна песен:
Берете се, малки моми и невести,
да пееме пръстените!
Водата в котлето е „мълчана“ – донесена от момиче с живи родители от извор или кладенец в пълно мълчание, в нея може да се сложи също жито, овес или ечемик. Около котлето може да се изиграе хоро, а след това, в нощта срещу Васильовден, то се оставя покрито с червена или бяла кърпа под трендафил или под звездите. На сутринта момите се събират да „напяват пръстените“. Малко момиченце вади китките една по една, а групата изпява наричането, което предопределя какъв ще е женихът на момата, чийто е пръстенът. Тези припевки не са директни, те по-скоро загатват заниманията, занаята, положението, определени характеристики на момчето или времето и мястото на женитбата.
Свинска глава Васильова, дой ладо ле,
бръкни, моме, извади пръстен,
сам си Здравко на камъче (означава, че момата ще вземе ерген, който е един на майка и баща и е от заможно семейство)
По небо фърка злато, сребърце (златарин)
Китка босилек из село ходи (свещеник)
Бяло книже, черно слово (даскал – учител)
Тиха вода под камъче (кротък, хрисим)
Синьо небе, ясни звезди (хубавец)
Шита кърпа, недошита, дошло време да се ушие (скорошна женитба)
Червено було през поле хвърка (надалеч ще се ожени)
В Източна България гадаенето за женитба се прави на Еньовден (24 юни). Денят на лятното слънцестоене, който се пада на 20 или 21 юни, е една от повратните точки в годишния цикъл и се посреща из цяла Европа с тържества и ритуали на почит към слънцето. В християнския свят празникът се свързва с Рождението на светия пророк Йоан Кръстител, наричан още и Предтеча, защото с делата и пророчествата си се явява предшественик на Исус.
В българската традиция празникът е известен като Еньовден, Яневден Иван Бильобер, Драгийка. Макар да става дума за християнския пророк, в народните песни и вярвания срещаме един по-различен образ – Еньо или Яньо, митичен герой, свързан със силата на слънцето, който носи плодородие, здраве и щастлив брак на младите девойки. Смята се, че на този енергията на слънцето е най-мощна и по магичен начин се предава на водата и на лековитите треви. Затова основните ритуали тогава са посрещане на изгрева, къпане в росата или в близката река, бране на билки и плетене на венци и китки, гадания за любов и брак.
Важно място на празника имат билките. Те трябва да се откъснат преди изгрев слънце, когато са най-лековити. Още по тъмно полята и ливадите се изпълвали с моми, невести и баби, които берели целебните треви. От тях правели особени еньовски китки и ги окачвали под стрехите на къщите – да пазят от злини и да помагат срещу болести и магии. С тях болните се запойвали (давали им да пият от отварата), поливали ги или ги опушвали. Жените-баячки, знахарки и младите моми трябва да наберат седемдесет и седем билки и половина. Седемдесет и седемте лекуват седемдесет и седем болести, колкото са те според фолклора, само за нелечимата болест има половин билка. Коя е тя обаче не се знае и може да я намерим само като затворим очи и откъснем наслуки.
От набраните билки, между които на първо място е еньовчето, жените правят еньовски китки или венци, вързани с червен конец. Броят им е колкото са членовете на семейството Наричат ги поименно и ги оставят през нощта навън, а после ги окачват се на различни места из дома и през годината ги използват за лек.
На Еньовден се гадае за любов и женитба. В различни части на страната момите използват различни магически техники, за да научат за кого ще се задомят. Някъде замесват солена питка от откраднато брашно, слагат под възглавницата си залък от нея и чакат да видят кой ще се появи в съня им. Другаде оставят на покрива огледало: момъкът, който им го донесе насън, е бъдещият жених.
В Източна България е популярно напяването на китки или паламарки на Еньовден. В нощта срещу празника с обредни песни и хорà момите наливат вода в нов бакър (котле, менче) и я отнасят в дома на една от тях. На други места пък водата се налива при обредно мълчание – т. нар. мълчана вода, за която се вярва, че притежава особена магическа сила. Всяка девойка оставя в котлето своя китка, белязана с нишан (знак): пръстен, обица, мънисто или друг предмет, който ѝ принадлежи. Котлето нощува на открито под звездите, покрито с кърпа и оставено под трендафил или зелено дърво. На сутринта момите вадят изпод кърпата китките една по една, като ги напяват – изпълняват кратки песнички или речитативи. Така всяка девойка узнава какъв ще е бъдещият ѝ мъж: красавец, богаташ, сирак, вдовец, орач, овчар, занаятчия, даскал… Ето и някои примери от колекцията на етнографа Димитър Маринов:
Извадѝ, Еньо, златна ябълка, да видим, Еньо, коя е честита (късмет в брака).
Сам си Здравко на камъче (един син на майка и баща).
Колко листе в гората, толко пари в кесия (богат мъж).
Златни ножички под възглавнички. (терзия – шивач).
Коза врещи през дъбрава (гайдар).
На дюкян седи, жълтици тегли (търговец).
Мокри гащи на стряха висят (рибар).
Златна тояга из село ходи (селски кмет).
Жълта ружа през плет гледа (комшия).
[1] Паламарка – дървено приспособление с извит връх, в което се пъхат последните три пръста на ръката. С него при жънене със сърп се захващат класовете.
ИНФОРМАЦИЯ
Източник: Вихра Баева, Веселка Тончева. „Голяма книга. Българските празници и обичаи“, София, изд. ПАН, стр. 9–13, 142–147.